МОЯТА ИСТОРИЯ
Казвам се Рахел.
Стоя на камъка, под големия орех, и въпреки това ми е ужасно горещо. Пак съм излязла от нас, по най-горещото време на деня. Юли е, 1937 година, тук в родния ми Кюстендил, аз съм на девет и нехая за притесненията на възрастните. Към мен се приближава Дарина. Започваме да си говорим, и улисани в разговора, не разбираме кога са дошли Елена и Ангел. Ето, че компанията се събрахме! Започваме да играем на всевъзможни игри, а когато се свечерява- да се крием и гоним. По някое време усещам, че закъснявам за семейната вечеря и хуквам към къщи.. Защото за разлика от приятелите ми, аз живвея по-далеч, в еврейската махала.. Вкъщи мама пак ми се кара, че съм пропиляла целия си ден навън, но после се успокоява, защото е петък вечер, и е време да се наредим около масата- за Шабат. Цялото семейство сме заедно- аз, мама Ширá и татко Мóше, баба Марголин и дядо Мендел, големият ми брат Жак, сестрите ми Арта и Ноали, както и малкото ми братче- Шер. Масата е застлана с белоснежна покривка, големите свещи са запалени, топлият хляб изпълва стаята с аромата си. Дядо започва да пее, а ние- да се молим. После баба отчупва и раздава мекичкия хляб, а мама сервира останалите ястия. Храним се, говорим си и сме щастливи. Всичко е наред…….
- Това е споменът, към който напоследък се връщам толкова често.. Всичко хубаво свърши… С всеки изминал ден става все по-трудно. Не знам какво ни очаква оттук нататък. Стоя в студената стая и се насилвам да мисля за хубави неща, за да не се разпадна напълно. Напоследък плача с часове, всеки ден. Опитвам се да съм силна, да не губя надежда, но невинаги успявам.. Всичко започна с началото на Войната…
Краят на 1938. Дядо ми е собственик на малка фабрика за чорапогащи. Баща ми е бил войник в Балканските войни, а сега е управител на малкото ни семейно магазинче в центъра на града. Жак му помага. Баба и мама се грижат за дома, а ние със сестрите ми шием, плетем, ходим на училище, играем си, четем. В моето семейство образованието е на почит. Къщата ни е най-хубавата в махалата, всички ни уважават и обичат, а към приятелите и съседите си винаги сме любезни и щедри… Наскоро на улицата на приятелите ми – Елена, Дарина и Ангел- се е нанесло едно момче, което идва от столицата. Говори се, че родителите му имали някакви връзки.. Казва се Даниел, две години по-голям е от мен и много бързо успя да се включи в групичката ни. Изглежда възпитан и добър….
Година по-късно започна Войната. Страх обхвана всички хора.. Бяхме объркани, България не знаеше какво да прави. Слушахме вестите със затаен дъх.. Изведнъж сигурността и спокойствието се изпариха, сякаш просмукани от някаква зла сила. В действията и погледите се забелязваха паника, трескавост и подозрение.. Вечеринките, големите събирания и веселите празници секнаха. Струваше ли ми се, или много хора започнаха да гледат към мен и семейството ми с презрение? Клиентелата в магазина на татко осезаемо намаля. Парите ни- и не само нашите- се топяха скоростострелно. Влиянието на Западна Европа над България беше силно, носеха се слухове, че Германия иска да завладее света….
През октомври 1940, до нас стигна новината, че министърът на вътрешните работи- Петър Габровски е обявил планирания “Закон за защита на нацията“. Зави ми се свят, когато разбрах в какво се състои той. Повече от една трета от него беше насочена изрично срещу евреите! Но защо? Какво сме им направили? Никога не съм си и представяла, че някой може да заклейми мен, семейството ми и целият ни етнос, като “заплаха за нацията“ си. Всъщност, с моите детски представи за света, досега не бях правила голяма разлика между различните етноси. Българи, евреи, турци, арменци, цигани- за мен нямаше голямо значение, всички бяхме едно, живеехме в един и същи град, играехме, учихме и работихме заедно. Дори смятам, че ако някой по-рано ме беше попитал каква съм, аз щях да му отговоря, че съм българка. Защото всички сме живели и живеем на една земя…Но съгласно новото ни антиеврейско законодателство, на нас ни бяха забранени съвсем нормални, човешки неща, като това да упражняваме повечето професии, да сключваме брак с не евреи, да купуваме хляб от общите фурни, да вървим по главните улици…Фабриката на дядо ми беше отнета- нямаме право на частна собственост в такива размери. Магазинът на баща ми, също. Върху домът и имуществото ни беше наложен непосилно висок данък… Една вечер група непознати мъже нахлуха в къщата ни и започнаха да грабят каквото им попадне- сервизи, прибори, дрехи, бижута, храна. Взеха ни всичко ценно, всичко красиво, което притежавахме. Останаха ни само дрипите и комат сух хляб. Ние, по-малките деца стояхме свити в единия ъгъл и просто наблюдавахме уплашено.. Жак и баща ми се опитваха да спрат щурмоваците, молиха ги, но не смееха да ги докоснат, защото и без това вече попадахме в категория: “заплаха за нацията“. Когато най-сетне си тръгнаха, мама се скри в стаята си и дълго плака, а баба не спираше да проклина. Никой не мигна през онази нощ. Спряхме да ходим на училище. За сметка на това пък трябваше да свикваме да носим върху дрехите си пришита Давидовата звезда. Жълтата значка беше задължителна, за да ни отличават – ако случайно някой забравеше, че вече сме по-низши същества. Ако някой те хванеше без значка и разбереше, че си евреин, най-лекото, с което би се разминал, щеше да е един хубав пердах.. Баща ми усилено си търсеше някаква работа из града, за да имаме прехрана. Макар да го познаваха, повечето хора го викаха да им върши най-тежката и презряна работа за нищожни пари, а ние трябваше да сме благодарни и на това. Така заживяхме. Излизах от дома ни все по-рядко – всъщност, никой от махалата не се осмеляваше да се разхожда безцелно навън. Криехме се.. Животът ни се превърна в просто същестуване. Децата станаха по-тихи и апатични, възрастните или се молиха за избавление, или проклинаха този свят. Аз непрестанно се люшках между надеждата, че скоро нещата ще се оправят и паниката, че всеки вече може да направи, каквото си поиска с нас.. Понякога не издържах и отчаяно се нуждаех да се срещна с приятелите си от горната част на града. Измъквах се тихо от нас и тичах към улицата им. При всяка среща се разочаровах все повече и повече – те бяха променили отношението си към мен, дори за тях вече бях “просто еврейка“. На Елена, Дарина и Ангел им бяха забранили да си играят с мен. Един ден се скрих зад ореха и чаках там, да видя какво ще правят. Тогава изскочих и помолих да си играя с тях. Те се стъписаха, но се престориха, че не ме виждат. Точно тогава пристигна Даниел. Той ме поздрави. Учудих се, отдавна никой не ме беше поздравявал. Попита останалите защо не ми обръщат внимание, а те просто изтъкнаха очевидния факт: “тя носи жълта звезда“. При тези думи сведох поглед надолу, но Данчо ме дръпна настрани и им каза, че щом те няма да си играят с мен, той ще го направи. Изненадах се, дори се уплаших. Да, той не е като другите – виждала съм го и преди да се застъпва за малки еврейчета, които са прегрешили, напускайки махалата. Откакто го познавам е много мил с мен. Но въпреки това избягах, защото не исках да му навличам неприятности – другите са прави, аз нося жълта звезда… След тази случка повече не потърсих старата си компания. Но едно нещо ми направи силно впечатление в онзи момент – когато Данчо се застъпи за мен, мога да се закълна, че в очите на приятелките ми блесна искра на силна завист…
Дойде март, 1941. България се присъедини към Тристранния пакт. Най-големите ни кошмари се превръщаха в реалност.
На следващата година отведоха баща ми. Отвеждаха всички мъже над двайсетте в трудови лагери. Не знаехме къде точно го водят и дали ще го видим отново. Това беше още един силен удар за семейството ми. Баба се поболя от страх и мъка. Майка ми ходеше по къщите да пере, с надеждата да изкара някой лев за храна. Аз и Ноали трябваше да поемем грижата за домакинството. Арта напоследък често боледуваше, слабееше и губеше сили. Естествено, нямахме пари за доктори или лекарства… Това, което помня най-силно от онези години, са множеството дни, в които ми се искаше да заспя, да забравя постоянния страх от неизвестното, страданието и всичко отнето, и повече да не се събудя. В тези моменти мечтаех да се върна назад във времето, когато всичко беше наред… Ние, евреите, заприличахме на скелети. Моята менструация спря. Дълги години след това не можех да си я върна… Имаше дни, в които храната ни за деня се състоеше от няколко трохички хляб на човек. Дни, в които не издържах и се решавах да крада- най-често сливи от хорските дворове. Знам, че няколко пъти стопаните със сигурност ме видяха, но нищо не ми направиха. Сигурно съм изглеждала толкова жалка, че хората са се смилили над мен… Арта почина. Любовта и молитвите ни не бяха достатъчи, за да я спасят от Жълтата гостенка – туберколозата…
1943 беше най-тежката за всички евреи. Бях на петнадесет и си мислих, че съм изстрадала много от началото на Войната, но дълбоко съм грешала… В началото на януари двама мъже пристигнаха с новината, че баща ми е загинал при трудова злополука в лагера. Единствените подробности, които научихме, бяха че е бил разпределен в Първа рота – Ихтиман и е работил по строежа на ж. линии. Когато в края на миналата година са се водили преговори, е било взето решение евреите да са използвани като роби, безплатна работна ръка за нуждите на страната. Царят поне се е застъпил за нас и е използвал този довод срещу алтернативата от депортация… След тази новина сърцето на баба не издържа и тя почина… Един ден Елена дойде до нас и ме извика – тя нямаше работа тук, недоумявах как се е осмелила да дойде в еврейската част, сама. Задърпа ме към тяхната улица, а аз я последвах. Накара ме да седна под ореха, тръгна си… Започнах да се чудя какво иска. След малко се върна с пакет стафиди. Тикна ги в ръцете ми и каза: “вземи ги“. И избяга, без да се обърне. От дни не бях яла. Не можех да повярвам. Запътих се към нас, но изведнъж насреща ми се зададе Анка – възрастната жена, за която целия град знае, че е луда. Нахвърли ми се без причина. Взе пакетчето от ръцете ми, разтърси ме, разкрещя се, че мръсни еврейчета като мен не заслужават стафиди… Избягах разплакана… Не смеех повече да си подам носа навън… Но брат ми Жак реши да се бунтува. Една вечер излезе нарочно, след вечерния час, и то без значка! Не успяхме да го спрем… Повече никога не го видяхме… На двадесет и втори Данкер, Петър Габровски и комисаря Александър Белев са сключили споразумение за депортация “най-първо“ на 20000 български евреи в Германия. Комисарството започна да ни съставя списъци и разбира се, моето семейство и аз, като бивши видни граждани, в един минал живот бяхме на челно място в тях.. Край.. Ще ни депортират…Бог знае къде ще ни отведат и какво ще се случи с нас!.. Имах леля – Аксения – която беше омъжена за грък и живееше в Македония. Македония, Поморавието и Западна Тракия бяха под военновременно българско управление, но се считаха за части от България. В началото на март майка ми получи писмо от леля, че тя и семейството й са в списъка за депортация и до няколко дни ще ги отведат. Новините се разнесоха бързо. И макар българите да не ни обичаха много, не бяха съгласни да ни отведат насилствено извън родината ни. Ние бяхме изгубили надежда – “ето, сега ще дойдат и ще ни вземат“… Така и стана. На 8 март ни арестуваха. Всички. Почти цялата махала…
Но се случи чудо! Още на следващия ден за София отпътуваха четирима души, които промениха историята ни – адвокатът Иван Момчилов, пенсионираният професор Владимир Куртув, търговецът Асен Суичмезов -помня го! Той беше приятел на баща ми. И Петър Михалев. Там са се срещнали с Димитър Пешев – още един човек, чието име ще помним до края на животите си. Историята е невероятна! За няколко дена българските граждани се обединиха и застанаха на наша страна. Обявиха се категорично срещу депортациите! Да, някои от тях наистина ни подкрепят и са наши приятели, като моя Данчо, например. Останалите просто имат полза от нас. Но това няма значение. Тези, които се застъпиха за нас, задействаха дело, което беше единствено по рода си в тези тъмни години… Бяхме освободени. На 24 май в София дори се проведе голяма публична демонстрация в наша подкрепа…
Войната свърши. Годините след нея не бяха по-леки. Аз и семейството ми бяхме съсипани. Но живи! Трябваше да сме благодарни. Мнозина нямаха нашия късмет.. Всички понесоха множество травми от Събитията, в последните години.. Но аз бях млада, и колкото и да страдах, знаех, че е време да продължа напред. Още не можех да осъзная, че войната е приключила, бях забравила как се живее нормално. Но щеше да ми се наложи да си го припомня… Даниел – моят Данчо – ми разкри една тайна – баща му е братовчед на Димитър Пешев, човекът, който ни спаси и беше несправедливо осъден за делото си. Това обясняваше много. А веднага след признанието Даниел ми предложи брак… Изгубих ума и дума!
1948. Приех предложението. С Даниел заминахме за новосъздадената ни държава – Израел. Там сключихме брак. Беше ми тежко да заживея далеч от родината си, от България. Обичах я. Много. Но не можех да остана повече там, където всичко ми напомняше колко много изгубих… Научих, че леля ми е била откарана в Беломорито, оттам транспортирана до Лом и после на корабче до Виена, откъдето са ги отвели в лагера “Треблинка“. Тя и цялото и семейство, включително и малкото й бебе, са умрели там. Започнах трескаво да се ровя и да намирам информация за Нацистките Лагери на Смъртта. Изчетох десетки книги за тях и за войната – изпитвах потребност да отговоря на всичките въпроси, които си задавах. Плаках много. Но Даниел винаги беше до мен и ме утешаваше.
1952. Живеем в Нахария. Родих двама сина – единият кръстих на баща ми – Моше, а другият Митко, на Димитър Пешев… Щастлива съм. Тук живеем добре. Всяка година държа да се връщаме за седмица, две в Кюстендил. Да се срещнем със семействата си. Искам децата ми да знаят нашата история…
2019. Остарях… Преди години си поставих за цел да обходя всички паметници и места, свързани с Холокоста в България и нашето Спасение. Прочетох още тонове книги. Не намерих логична причина за това огромно престъпление, което беше извършено срещу всички евреи… Но все повече си затвърждавах колко велико и невероятно е било делото на България през онази 1943, когато се опълчи и спаси над 48000 евреи на територията си от сигурна смърт! Единственото, което мога да кажа, е едно голямо “Благодаря!“.
2022. Това е моят разказ. Моята история. Аз съм късметлийка, защото оцелях! Късметлийка съм, защото бях спасена! Късметлийка съм с хората около себе си! Късметлийка съм със съпруг като Даниел!
……..
