МОЯТ ЕВРЕЙСКИ ПРИЯТЕЛ
Като малък живеех в Пловдив, един проспериращ по времето на Царска България град. В един летен ден, когато с другите деца си играхме навън, в отсрещната къща, където живееха арменци и турци, се настаняваше ново семейство. Бързо се затичахме към новодошлия файтон и се запознахме с детето, казваше се Арън Коен. Тъмнокосо, със зелени очи, облечено в нормални дрехи. Семейството му имало проблеми в Горна Джумая, откъдето е баща му, и решило да се премести на нашата улица, където като малка е прекарвала детството си майка му. С моите приятели ги оставихме, за да не им пречим, и продължихме играта си. На следващия ден дойде и поиска да се запознаем:
– Здравейте, казвам се Коен- личеше си вълнението в речта му заради новите деца- вчера се настанихме в онази жълтата къща, може ли да играя с вас?
– Приятно ми е да се запознаем – подадох ръка с намерението да го разведа из близките улички, а междувременно да се поопознаем малко. – Ти какъв си, защото името ти не звучи българско?
– Евреин съм! Родът ми идва от Испания, когато през 1492 г. пъдят моите деди се установяват тук. Горд с историята си, а очите му сякаш искряха.
Арън беше много добро момче, без лоши чувства, винаги готов да ти помогне. Умееше да язди, защото в неговия край това ги е изхранвало. Много добър в разказването на истории, той винаги ни забавляваше. В училище се справяше редом с всички останали. На първия летен лагер не искаше да идва, защото много обичаше да прекарва време с баща си и да му помага в работата, да пътува и среща нови хора. Но цялото му семейство го задължи да отиде, поради факта че беше злояд и оттам много слабичък, дори татко подхвърли веднъж, като играхме на улицата:
– Момче, ела вкъщи да те нахраним, както трябва, кожа и кости си!
След този лагер за няколко дни не си беше вкъщи, защото отиваше на „пътешествие”, както го наричаше. Баща му, Коен отиваше в командировка и той с него, нямаше го за един-два, че дори понякога по три дни.
Един ден, след като се върнаха от Северна България, годината и датата бяха 1938-ма 11 ноември, с майка бяхме в магазина, а те влязоха след нас. Продавачът веднага прескочи щанда и се запъти към тях с думите:
– В беда сме! – личеше си уплахата в него.
– Как така? – отвърна Коен объркан. Взираше се в него със сериозно изражение.
– Вчера се завърнах от Германия, нещата не са цветущи! – никога не бях виждал човек, който да е толкова изплашен, колкото продавача Елисей. – Братовчед ми Абиел е бръснар. Докато се разхождахме по улиците вечерта, войници счупиха прозореца на бръснарницата и нарисуваха с бяла боя Давидовата звезда! Всички магазини, принадлежащи на евреи, бяха със счупени витрини и разграбени. Нарекоха тази вечер „Кристалната нощ”! Какво ще правим?
Коен Старши го хвана за ръка и му подшушна нещо на ухо, а Елисей се върна при нас и ни обслужи. В момента, в който излязохме от магазина, ключът се завъртя, но мама не каза нищо и аз също си замълчах. Не посмях да попитам.
Минаха две години, а разговорът в магазина беше вече изтрит от съзнанието ми. Нацистите вече бяха завладели Чехословакия, Полша, Унгария и Румъния, не остана нищо друго освен и ние да се присъединим към Оста. Евреите започнаха да остават без работа и имущество. В къщата на семейство Коен се появи първото радио на улицата, но беше конфискувано от властите. Всички евреи започнаха да носят Давидови значки, но моето приятелче я махаше и се нареждаше без никакви проблеми на опашката за хляб, където също имаше ред, който гласеше: „Първо българите, а след това евреите!”. За жалост почти не оставаше хляб за тях. След месец-два тези значки бяха променени с такива с лика на Царя и на Царицата. Много исках да имам и двете. Лично Цар Борис беше идвал на нашата улица малко преди да влезем в Оста, поздравихме го всички деца, които играхме, дори ни попита дали има място и за него, тогава футболът беше на доста високо ниво, а именно еврейчето на улицата беше много добро. Топката стигна до него и Царят беше на пътя му. Бутна топката между краката му, заобиколи го и продължи напред. Обърна се и рече:
– Момче, изигра ме, поздравления! Приятна игра!
Оттогава Арън имаше специално отношение към царя.
В жълтата къща, която с годините ставаше все по-приветлива, от време на време ходеше един добре облечен мъж, най-добрият приятел на Коен баща. Няколко дни по-късно го видях в компанията на двама свещеници във вестника със заглавие на първа страница: „Българският народ няма да търпи това! Не е в духовността на българина да преследва хора. Те са наши братя. Не можете да правите така!” Точно тези трима човека бяха Димитър Пешев и митрополитите Кирил и Стефан, които се застъпват за българските евреи. Не разбирах какво се случва, но забелязвах, че нещо със семейство Коен не е наред.
През 1942 г. по заповед на Цар Борис III се нареди, че всички евреи между 18 и 55 години са мобилизирани, за да строят пътища. Тъмнокосото момче и семейството му заминаха за накъде. Аз го помолих да ми пише от време на време.
Мина около месец, настъпи новата 1943 годината вече и аз реших да му пратя поздравителна картичка за нея. Не след дълго получих кратко писмо, което се състоеше от две-три изречения:
„Благодаря, че ми пишеш по случай новата година. Радвам се да разбера, че всичко с теб е добре. При нас условията не са най-добрите, но засега има светлина на края на тунела.”
Два дни след това писмо до нас достигнаха новините, че от окупационните зони, които сме получили от Германия, а именно Македония и Тракия, ще бъдат депортирани 20 000 евреи в Полша, но били изпратени половината. Нещата дори за моя детски ум не вървяха на добре.
Научихме, че държавата без намесата на Царя е взела решение да компенсира с българските евреи, за да може бройката да се допълни. И повече не чухме за тях…
От март месец 1943 година минаха 60 години. Аз все още живея на същия адрес в Пловдив. Една сутрин звънеца ме събужда.
– Имате писмо от Израел! – бързо ме информира пощальона. В горния десен ъгъл пише от господин Коен. Звучеше ми познато, но не можех да се сетя за нищо. Вътре намирам две значки с лика на Цар Борис и Царица Йонна. Зачитам се в текста и се хващам за главата.
„Здравей, русоляви ми приятелю!
Аз съм Арън, твоят еврейски приятел, с когото се запозна, когато беше на пет. Този същият, който избяга от смъртта благодарение на Царство България. Бих искал да се върна в България, когато можеш да ме посрещнеш. Имам незавършена работа…
С уважение: Арън Коен”
Мислех, че сънувам. Веднага взех лист хартия, една химикалка, плик и марка. Написах, че с нетърпение го очаквам, изпратих писмото и започнах да чакам.
Отминаха две седмици, докато най-накрая дойде. Прегръщахме се, поплакахме и аз накрая събрах смелост да го питам директно:
– Но Арън, мислихме че си мъртъв, че си заминал за някой концлагер – очите ми се напълниха със сълзи.
– И ние така си мислихме, когато ни затвориха в едно училище близо до София. Когато ни натовариха по влаковете, вече бяхме изгубили надежда… – нещо в него светна, сякаш отново стана млад, и отвътре го изпълваше щастие – Митрополит Кирил дойде с още свещеници, застанаха по оградите и тогава извика: „Ако трябва, пред влака ще застана, но вие, българи, няма да заминете!”.
– Но защо това не стигна до нас? – попитах с поглед зачуден.
Той продължи разказа си, без да ми отговаря пряко.
– Спасихме се 50 000 евреи. Няколко месеца по-късно всички деца между 12 и 15 години трябваше да съберат багажа си и да заминат за Палестина. Тогава бях на 13, оттук-оттам дочухме, че Царят е платил с триста килограма злато на Англия, за да ни се издадат английски паспорти и да тръгнем към Свещената Земя. Руснаците наближаваха все повече държавата, тогава ни изпратиха. С влак пътувахме от София до Ливан, а след това с автобус до Израел. На 15 се записах в училище за военни и заедно с другите потеглили от България се борехме за независима държава. Аз бях от специалните части, когато бавно-бавно крачехме към Йерусалим.
– Как говориш толкова правилно, сякаш вчера си тръгнал?
– Аз съм български евреин, никога няма да забравя какво направи държавата за мен! Имам само една молба към теб. Би ли ме закарал до София?
– Разбира се, приятелю!
Тръгнахме към София и през цялото време си говорихме за това как България е изиграла много важна роля за развитието му и че е мечтал да се завърне.
Когато стигнахме града, трябваше да открием митрополита, на когото по случайност се натъкнахме в храма „Св. София”. Имахме 15 мин, в които да разговаряме с него, точно колкото трябват на Арън да разкаже историята си и да разбере къде да се преклони пред останките на митрополит Кирил.
– Отиди в Бачковския манастир, там почиват те! С Бога! – упъти го свещеникът.
– Благодаря Ви! С Бога! – отвърна моят приятел.
Качихме се в колата и реших да попитам:
– Защо точно митрополит Кирил?
Погледна ме с пълни със сълзи очи и ми отговори, че преди да заминат за Израел с малкия му брат, майка му поискала, след като се върне в България, да се помоли на гроба му, тъй като той ги бе спасил.
– Ами Царят помогна ли с нещо? – полюбопитствах аз.
– Ако не беше той, нямаше да ме има сега до теб, но първо ще свърша работата на майка ми, а именно да се помоля от името на цялото семейство, а след това ще отидем до Рилския манастир, за да благодаря още веднъж на своя спасител.
